в. Поглед, 28 април 1969 г.

_____

Творческите контакти в Москва започнаха за нашите пионери още първия ден след нашето пристигане. В уютната зала на хотел „Юность“ участниците в детския хор на Института за художествено възпитание, заедно със своите ръководители нар. артист на СССР Владислав Соколов и Лариса Абелян, ни уредиха мила среща. Младите български певци минаха през шпалир от приятелски ръце, получаваха малък подарък и сядаха по столовете, придружени от новите си другари. Тези „двойки“ не се разделиха през целия ни престой в Москва. Още в първите минути на първата среща двата хора запяха заедно „Ако всички деца“ на Димитър Петков. Първия куплет дирижираше Бончо Бочев, втория – Владислав Соколов – двама народни артисти, двама големи майстори на хоровото изкуство.

Така открихме неофициално Седмицата на българската музика за деца и юноши. Официалното откриване бе на следния ден – 12 април – в Колонната зала на съветите. След встъпителните думи на нар. артист на СССР Тихон Хренников, главен секретар на Съюза на съветските композитори, прозвучаха още много дружески приветствия.

Седмицата на българската музика за деца и юноши премина наистина великолепно. Зад тази шаблонна фраза се крие огромният труд на организаторите, дългата старателна подготовка на млади изпълнители, педагози и диригенти, крие се сърдечно гостоприемство, което трябвах да се види и усети. Всъщност, ние чухме само най-яркото – десетина млади съветски музиканти (особено изпъкнаха малките Таня Заварская и Маша Постникова). А още стотици деца в музикалните училища и школи са разучавали български песни. Това беше ярко признание за нашите композитори.

Успехът в Москва подтиква и към някои критични размисли. Явно се налага рязко да се увеличи разпространяването на българската музика, и то не само по време на специално организирани прояви. А затова е необходимо да бъдат изпращани повече наши ноти и записи в чужбина, по-чести пътувания на композитори, изпълнители и хористи в други страни ,по0чести покани за гостуване на чужди педагози и млади музиканти в България. Конкретно за седмицата в Москва явно бяха необходими повече материали за българската детска музика, за българските композитори. Разбира се, предварително подготвени и изпратени!

„Бодра смяна“ пя в Колонната зала, в зала „Чайковски“, в завод „Лихачов“, в Двореца на ж. п. служителите, в Дома на работниците по изкуствата. Два от концертите бяха предавани по телевизията и радиото. Може би това бе една от причините още в първите дни от московското турне автобусите с българските хористи да привличат бързо вниманието на московчани. А може би помагаше и песента! Защото децата пееха не само на подиума. Песните им звучаха в хотела, в автобусите, даже по ескалаторите из метрото.

Вече са известни бурните овации на публиката към Бончо Бочев, Лиляна Бочева и В. Михайлова и малките хористи, високите оценки на специалистите. Аз не бих искал да ги повтарям и затова ще разкажа за няколко случки, останали „извън кадъра“.

Когато „Бодра смяна“ пееше в препълнената зала „Чайковски“, по някакъв тайнствен начин до нас стигна известието, че Дмитрий Кабалевски, който по това време беше в болница, ще слуша концерта по радиото. Малките хористи изпратиха на големия композитор и приятел на децата своя най-сърдечен поздрав чрез неговата песен „Спокойной ночи“. После самият Кабалевски бе разказал как издебнал сестрата, промъкнал се в помещението, където имало радио, и с удоволствие слушал цялата програма.

На следващия ден хорът правеше записи във Всесъюзния дом за грамофонни плочи във фирмата „Мелодия“. Това беше плоча на състава – първата бе направена при предишното гостуване в Москва. Случи се така, че и този път работата ръководеше редакторът на първата плоча. И отново бе изразено възхищението от зрелостта на малките певци: “При нас професионални състави не могат да запишат повече от 3-4 песни за половин ден. Вие записахте 9 наведнъж!“

„Бодра смяна“ заслужи аплодисменти и за още нещо: за откритите уроци по солфеж.

На 16 април голямата зала на Московската консерватория бе претъпкана от хора. Пред входа ме посрещнаха с въпроса: „Нямате ли билетче повече?“ Все едно че свиреше Рихтер или Ойстрах. Петдесет минути при пълна тишина Ивелин Димитров демонстрираше подготовката на хористите по солфеж в един съвсем обикновен урок. Необикновеното беше, че този урок се провеждаше пред хилядна публика, че го записваше фирмата „Мелодия“ и радиото. И най-необикновеното – това бяха продължителните аплодисменти след края на урока. После по искане на публиката се наложи пионерите „просто да се разпеят“. И отново аплодисменти, отново поток от въпроси!

Пребиваването в Москва съм запомнил с това, че често закъснявахме. В ресторантите ни чакаха за вечеря два часа след приключването на работното време – защото аплодисментите и бисовете удължаваха времето на концертите. Чакаха ни шофьорите на нашите автобуси да си пробием път сред многобройните изпращачи. Чакаше портиерът на хотел „Юность“… Но на всички българските певци се отблагодаряваха с песен.

Всички мислеха, че в Ереван програмата ще ни даде малко повече отдих. Наистина концертите там бяха само четири. Но и тук показният урок имаше такъв успех, че се наложи той да бъде повторен.

Ереван ни посрещна с разцъфналите клони на прасковите, с горещо слънце и с един изключително организиран и сърдечен прием. Представители на комсомола, на арменското хорово общество, просто любители на хоровото изкуство винаги ни придружаваха, помагаха ни да опознаем красотата на „виолетовия град“. Разбира се, има едно име, което цялата ни група винаги ще споменава с особено топло чувство – Ема Агабеновна Цатурян. Тя беше в центъра на всичко и затова Армения и Ереван са свързани за нас с нейната неизчерпаема активност, с нейната всеотдайност.

Това беше още първия следобед. Разглеждахме забележителностите на столицата, любувахме се на очертанията на Арарат. Неусетно стигнахме до паметника на жертвите от 1915 г. Строг обелиск и до него един полуразтворен каменен цвят с 12 листа. В огромната чаша гори вечният огън. Децата заобиколиха пламъка. Веселата глъчка секса. И след няколко мига тишина без диригент, без знак запяха „Вий жертва паднахте“. Изумителната акустика и този съвсем недетски израз на уважение към паметта на загиналите буквално потресоха и нашите придружители, и случайни миновачи.

Три автобуса – един син и два червени – ни возиха из Ереван и Армения, до чудесата на Емчиадзин, до старинни замъци, до Севан. И винаги от техните прозорци струеше песен. Ереванци ги нарекоха „пеещите автобуси“ и даже някои говореха, че имало някакво задочно състезание за най-весел и най-гласовит автобус!

Когато тези редове излязат на страниците на вестника, „Бодра смяна“ пак ще пее, този път в Ловеч на „Люляковите дни“. Но аз съм убеден, че и двете „зайчета“ на хора Таня и Венера, и „ветераните“ Мариана, Емилия и Венета, и солистите Димитричка и Ваня дълго няма да забравят сърдечната съветска публика, своите московски и еревански приятели. А и самите те са оставили хубав спомен – спомена за децата от „пеещите автобуси“, за малките музиканти от България.