„Бодра смяна“ удостоена с Почетно отличие „Бончо Николов Бочев“


Наградната система на Поликрайще.

На 2 юли 2020 г. населението на Поликрайще проведе Общо събрание по Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, Закона за местното самоуправление и местната администрация и съгласно Конституцията на Република България. Бяха взети решения, свързани с работата на ОУ „Св. св. Кирил и Методий“, Поликрайще. Бяха учредени почетни звания и почетни отличия за изключителен принос към Поликраище и България, както следва:

  • Почетни звания: „Почетен гражданин на Поликрайще“, „Герой на Поликрайще и България“, „Заслужил учител на Поликрайще“, „Заслужил дарител на Поликрайще“; медал: „200 години училище – Поликрайще“;
  • Най-висши награди за цялостен принос: „Свещеник Георги Маринов Полуганов“, „Никола Георгиев Попниколов“, „Трифонка Романова Попниколова“, “Георги Недялков Каралаков“, „Презвитера Гергина Иванова Полуганова“, „Йордана Илиева Маринова“;
  • Специални награди: „Епископ Вулфила“ и „Цар Калоян“;
  • Поименни награди на имената на личности: „Протойерей Никола Попгеоргиев Маринов“, „Свещеник Иван Попниколов Попгеоргиев“, „Хаджи Еню Дачев Еневски“, „Министър Димитър Хаджихристов Хаджидимитров Кушев“, „Георги Попниколов Попгеоргиев“, „Здравка Георгиева Байчева“, „Цвятко Трифонов Байчев“, „Бончо Николов Бочев“, „Проф. д-р Ангел Пенев Симеонов“, „Мария Георгиева Попгеоргиева“ и др. (общо 41). Те се присъждат на български и чуждестранни граждани и организации с принос към Поликрайще и България.
Признание на Поликрайще за изключителните ни съграждани Бончо Бочев и Лиляна Бочева, и за нашия хор „Бодра смяна“ – единственият по рода си в света

През 2020 г., във връзка със 121-та годишнина от неговото рождение (1 декември 1899 г.) с.г. Бончо Бочев бе удостоен с почетните звания „Почетен гражданин на Поликрайще“ и „Заслужил учител на Поликрайще“.

През 2024 г., в знак на признание за приноса на забележителния музикален педагог и хоров диригент Лиляна Бочева към Поликрайще, към България и към световната музикална култура, по повод на 100-годишнината от рождението й (12 април 1924 г.) Църковното настоятелство при Храма „Св. Вмчца Марина“ и Кметският съвет на Поликрайще въз основа на решението на Общото събрание на населението от 2 юли 2020 г. я удостояват със званието „Почетен гражданин на Поликрайще“.

През 2024 г., в знак на признание за издигане името и авторитета на Поликрайще Църковното настоятелство при Храма „Св. Вмчца Марина“ и Кметският съвет на Поликрайще въз основа на решението на Общото събрание на населението от 2 юли 2020 г. удостояват най-добрия детски хор в света „Бодра смяна“ с Почетното отличие „Бончо Николов Бочев“.

Мы были в Поликраешти! (Ние бяхме в Поликрайще!)

1964 г. Москва. Воробьови гори. Московски градски дворец на пионерите. Официално посрещане на Ансамбъла за песни и танци на Московския градски дворец на пионерите при завръщането му от турнето в България под ръководството на неговия художествен ръководител и главен диригент професор Владимир Сергеевич Локтев. Отзвукът от пътуването се заключава в думите: Ние бяхме в Поликрайще! Впечатленията на хористите и техния ръководител от преживяното са толкоз силни и те считат за толкова важно и значимо посещението си в Поликрайще по покана на Бончо Бочев, където заедно с неговия хор „Бодра смяна“ изнасят забележителен концерт на централния му площад пред многохилядна публика, че натоварват писателя Виталий Голдман да ги опише в художествена форма. Така се появява цяла глава под надслов „Уляна“ в неговата повест: „Защитавайте се“, Повест за Гоша и Малаша, издадена в Москва, посветена на пребиваването на Ансамбъла в Поликрайще. Концертите в София, Пловдив, Плевен, Варна и Бургас (от които само софийските са споменати), поклоненията на паметниците на Шипка и в Плевен и цялото пътуване са само фон, на който се развиват събитията в Поликрайще, за които е разказано едва ли не по часове.

Аз бях в Поликрайще!

1974 г., София. Аудитория 130 на Химическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Първата лекция на студентите от първи курс на Физическия факултет по Диференциално и интегрално смятане при доц. Владимир Чакалов. Събрали сме се 160 души и се запознаваме едни с други. Аз се представям. Внезапно чувам: „Аз бях в Поликрайще с Бончо Бочев и Лиляна Бочева! Пях в Бодра смяна“!“ И след малко: „И аз бях в Поликрайще с Бодра смяна“!“ „И аз!“, „И аз!“ Курсът се оказа пълен с хористи на „Бодра смяна“. И пет години, където и да се видехме с тях, все си приказвахме за „Бодра смяна“, за Бончо, за Лиляна и за Поликрайще!

Бончо Бочев, Лиляна Бочева и „Бодра смяна“ в Поликрайще

Директорът на прогимназията Никола Попниколов и учителката Трифонка Попниколова – главни организатори на посещенията

По инициатива на Бончо Бочев и Лиляна Бочева в Поликрайще са осъществени посещения и концерти на хор „Бодра смяна”, който по това време е огромен, през 1962, 1963, 1964, 1967 и 1970 г. В 1964 г. и 1967 г. пристигат последователно хорът на Московския градски Дворец на пионерите и френски младежки ансамбъл, чиито диригенти са приятели на Бочев. При първото идване на „Бодра смяна” през 1962 г. в течение на четири дни се снима филм за хора в Поликрайще, в лозята на местността „Боруш” и на полето. Тогава той изнася два концерта. Събитията са широко отразени в поликрайшкия вестник „Октомврийска победа“, който излиза от 1959 до 1971 г.

За да стане всичко това обаче, се изисква огромна организационна работа. Успехът на всеки концерт и всяко гостуване на софийските, московските или френските деца в Поликрайще не може да се превърне в живо дело без усилията на директора на Прогимназията Никола Георгиев Попниколов и учителката по български език и литература Трифонка Романова Попниколова. Хористите са няколкостотин (с гостите достигат до 300) души. Те и ръководителите им се настаняват да спят и да се хранят по домовете на учениците, по това време – около 350. Едва ли не у всекиго от тях се приема хорист, т.е. в почти 1/3 от къщите (общо 1000). „Бодра смяна“ прекарва в Поликрайще и почти по цяла седмица. Издръжката на всички гости се поема от домакините. Това никак не е малко, никак не е евтино и изисква сериозно напрежение. А властва голямо безпаричие. В ТКЗС заплащането е мизерно – на трудоден. И въпреки това всичко върви като по часовник.

Но за да доведе докрай намерението, предварително директорът Никола Попниколов и учителката Трифонка Попниколова правят най-подробен списък кой къде ще спи, кой кого ще посрещне, кой кого ще води. Първо децата се уведомяват да попитат родителите си могат ли да приемат хористи. След това лично директорът Попниколов и учителката Попниколова посещават къщите на тези, които са дали съгласието си (всъщност всички). Запознават се с условията, защото носят отговорност за живота и здравето на гостите. Къде ще спят децата, къде ще се хранят и с какво, къде ще се мият. На хората е разяснено кога точно пристигат гостите. Те идват организирано да вземат децата и да ги заведат по домовете си. След това ги водят обратно до училището, читалището или до центъра в уречения за концерта час. През тези години хората са други, не като днес, епохата е съвсем различна. Цари пълен ред. Има абсолютна дисциплина и точност, каквато не може да срещнете никъде в света. Всеки съзнава своята отговорност и се старае да направи нещата възможно най-добре и по-добре, отколкото за самия себе си.

Навсякъде из Поликрайще е разгласено за гостуването на хора или хоровете и на концерта пристига цялото село (повече от 4000 души). За събитието се разчува и из околните селища и включително и оттам идват стотици зрители. Читалището не може да побере всички и обикновено концертите се правят на площада пред няколко хиляди души. Самите хористи и при най-смелите си мечти не са могли да си представят толкова публика за своите изпълнения и не са я имали никъде другаде. И Бончо Бочев, и Лиляна Бочева не са преживявали такъв възторг, където и да са били, както при нас.

Тогава в Поликрайще гостуването на хоровете е голямо събитие. Седмици преди да се осъществи то се очаква и дълго впоследствие вълнува хората. Това се прави с радост и гордост, и домакините се хвалят, че имат гости и с готовност ги приемат. Тези, в чиито домове няма софиянчета завиждат на съседите си и ходят у тях да ги видят. То се пере, гласят се завивки, мете се, градините се подготвят образцово да не се изложим, пазарува се, готви се не каквото дал Господ, а като за пред Господ, т.е. за най-отбрани гости. Навсякъде се коментира идването на Бончо Бочев и Лиляна. Съседните селища със завист говорят за него, особено Драганово, което претендира да е родно място на Бочев и Горна Оряховица – на Лиляна. Интересно, ама те не ходят там изобщо.

От София до Поликрайще обикновено се пътува с няколко автобуса. Винаги Бончо и Лиляна Бочеви са гости на директора на Прогимназията Никола Попниколов и на неговата съпруга Трифонка Попниколова в дома им. При идването на московския ансамбъл неговият ръководител професор Владимир Сергеевич Локтев пристига с Бончо Бочев у тях на вечеря. Естествено, че се пие за дружбата между България и Съветския съюз, и че Поликрайще и Москва се побратимяват.

Когато гостите разполагат с повече време, те са разхождани из Поликрайще и из кооперативните блокове. Това, което виждат, такова богатство и изобилие на всичко в Поликрайще и по нивите, и в къщите, неговата уредба, чистота, ред, те просто не могат да повярват на очите си. Хора, за чието съществуване даже и не са подозирали, ги срещат и ги поздравяват мило усмихнати и ги разпитват надълго и нашироко. Подобно нещо няма в София, а за Москва да не говорим. В съветската столица по това време се хранят със зеле, картофи, борш (супа от цвекло) и кисел ръжен хляб. Гостите, особено руснаците са смаяни от нашата кухня и се надпреварват да опитват всякакви предложени им ястия. Изполютяват се, духат, гълтат въздух, обливат се в пот от напрежение, несвикнали с вкуса, но преглъщат и продължават. Те не издържат и на нашите питиета. Един след друг ги отнасят да си легнат, за да дойдат на себе си. Поликрайще оставя незабравими спомени у гостите от София и Москва. Никъде, в които и страни те да са били, не са били посрещани така разкошно и сърдечно. Резултатът е толкова зашеметяващ, че руснаците настояват впечатленията им да се опишат в повест, която е издадена в Москва. Но същевременно това са и най-големите културни събития, които са се случвали тук изобщо.

Когато са в Поликрайще с „Бодра смяна“ Бончо Бочев и Лиляна Бочева винаги посещават Прогимназията. Директорът Никола Попниколов с гордост ги развежда из нея и им показва новите кабинети по химия, физика, биология, математика, български език и литература, музика, огромната сграда с политехническата работилница с всякакви машини: банциги, абрихти, стругове, фрези и физкултурния салон над нея с всякакви спортни принадлежности, спортния комплекс в двора, кухнята, столовата и спалните за децата в полуинтернатното обучение, в които леглата се прибират в шкафчета и се вдигат на стените. Това той го е създал. Разбира се Бончо Бочев отива най-напред там, където е преподавал. С особено вълнение обикаля по сцената на втория етаж на Прогимназията, където са играли в поликрайшкия театър и където той е поставил няколко пиеси и една операта. Училищният оркестър за фанфарна музика свири, а ученическият хор под ръководството на Никола Георгиев Попниколов пее за Бончо и Лиляна Бочеви. Така е например на 5 ноември 1970 г., когато тържествено е отпразнувана 70-тата годишнина на проф. Ангел Симеонов (професор по медицина в „Н. И. Пирогов“ и в Първа клинична болница „Д-р К. Хавезов“ в София, личен лекар на Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, лекуващ на Тодор Живков и негов кръстник). Присъстват юбилярът, Бончо Бочев и Цвятко Гърдев – директор на Прогимназията (1919 – 1924), уволнен за комунистическа дейност, със семействата си. След нея тогава те разглеждат и детската градина.

И двамата, баща и дъщеря са уважавани и обичани от цялото Поликрайще, защото макар признати на най-високо държавно и правителствено равнище и вече световно утвърдени, си остават земни и непринудени, едни от нас. Хората го чувстват, гордеят се с тях и ги смятат за част от себе си. За разлика от днес тогава в Поликрайще в най-обикновени разговори се отваря дума за Бончо и Лиляна. Чуе ли се по радиото „Бодра смяна“, спира се и се наостря слух. И нещо, изчезнало днес: при разговори с хора от други селища, искайки да покажат превъзходството си, поликрайщчани питат: „А знаеш ли кой е Бончо Бочев и коя е Лиляна, а знаеш ли кой е проф. Ангел Симеонов?“.

Щом ги видят, че са тук, хората ги заобикалят и почват да ги разпитват как са, що са. Всички ги познават. Те са у дома си. Тези, които Бончо е учил се обръщат към него почтително с „господин Бочев“, защото не могат да свикнат с новото „другарю Бочев“, макар че той им го напомня и постоянно ги поправя. Съученичките се скупчват около Лиляна, прегръщат я: „Как си Лиле?“

Бончо Бочев кани винаги в София официална делегация от Поликрайще по повод на годишнини и важни събития от историята на хора. Нейни членове са директорът на Прогимназията Никола Попниколов, председателят на Общинския народен съвет Поликрайще Григор Кушев, председателят на Общинския комитет на Отечествения фронт Марин Удварев, председателят на ТКЗС „Октомврийска победа“ и член на Окръжния комитет на БКП във Велико Търново Никола Кушев и други. На 6 февруари 1968 г. на тържествения концерт в София по повод на 20-годишнината от основаването на хора големият музикант подарява на Никола Попниколов книгата „Бодра смяна на 20 години” с автограф: „На др. Директор на Прогимназията, в която работих с много любов и научих много от това – как да се учат децата на музика и пеене. Б. Бочев” По време на концерта Бочев се обръща към ложата, в която е делегацията от Поликрайще и заявява: „Тази песен е поздрав за моите най-скъпи гости от родното ми село.”

Есента на 1979 г. в Поликрайще достойно е отпразнувана 80-тата годишнина от рождението на Бончо Бочев. Хор „Бодра смяна“ изнася концерт под диригентството на Лиляна Бочева. Уредена е фотоизложба, посветена на събитието и отразяваща значими моменти от неговия живот и творческа дейност. През ноември 1989 г. тук отново е „Бодра смяна“ с Лиляна Бочева за 90-тата годишнина на Бочев. На 24 юли 1999 г. се отбелязва 100-годишният юбилей на Бочев и 75-тият на Лиляна Бочева. Изпълнението на „Бодра смяна“ е заснето от кабелната ни телевизия и излъчено по нея три пъти. Проведена е пресконференция с журналисти и среща-разговор на обществеността на Поликрайще с Лиляна Бочева, широко отразена във вестниците, радиата и телевизиите в Горна Оряховица и Велико Търново. Залата е препълнена с народ и пред всички Лиляна Бочева получава като подарък тъкана престилка от своята съученичка Мариола Карапенчева (наша комшийка), която я прегръща и целува и не може да й се нарадва.

Отново е организирана изложба за дейността на хора и неговите диригенти. Вестниците пишат: „Браво на Поликрайще, че първо организира честването за увековечаване на своите съграждани, титани на българското хорово пеене и основоположници на детското пеене, издигнато от тях на световно ниво.“

Нейното последно гостуване е на 30 октомври 2004 г. за 80-я й юбилей. Направена е екскурзия до Велико Търново с посещение на Царевец и други негови забележителности. Отново е устроена пресконференция с журналисти и среща на Лиляна Бочева с нейни съученици и приятели, на която тя споделя свои ученически спомени и такива на баща си за учителските му години тук. На тържеството Лиляна Бочева не пропуска да засегне и въпроса, който вълнуваше всички: „Кое е родното място на Бончо Бочев. Откъде той е родом?“ И за да сложи веднъж завинаги точка на този стогодишен спор, тя разказва следното си преживяване: „Отивахме на турне във Варна. По пътя спряхме с центъра на Драганово, за да си купят децата бонбони. Като видяха, че на автобуса пише „Бодра смяна“, драгановчани ме наобиколиха и ме запитаха дали познавам Лиляна Бочева. Засмях се и им отговорих, че това съм аз. И в същия момент си представих как като пристигна в Поликрайще, всички ме посрещат радостно с възгласите: „Како Лилянке, како Лилянке!“ За мен по-силно доказателство от това, че родното ни село е Поликрайще, няма!“

Последните думи, които тя изрича на нашата сцена преди края на концерта, са: „Да се простим с песен!“ И така, Поликрайще се прости с Бончо Бочев и Лиляна Бочева с песен, но всъщност те не са си отишли. Те са тук с нас, сред нас и винаги ще бъдат в своето родно място – Поликрайще, което ги тачи, помни и обича: нашите Бончо Бочев и Лиляна Бочева и нашия хор „Бодра смяна“!

От бездната на вековете

Бончо Бочев и Лиляна Бочева произхождат от стария поликрайшки род Гърланови. Както твърди легендата, през втората половина на XVIII век той променя името си на Горидкови, а век и половина по-късно се разделя на три клона. Единият запазва това си название и до днес, вторият приема името Млеченкови и се влива в този род, а третият, чийто потомци са и те – Бочеви.

Родът „Гърланови“

Родовите предания са запазили и до днес, че Гърланите (или Гърланови) били весели и общителни хора, които обичали да си похапват, попийват и да вдигат гюрултия на висок глас. По викането с пълно гърло веднага били разпознавани отдалеч. Така им се появило прозвището „Гърланите“, което станало и общото название на фамилията. Като го споменели, за всички било ясно за кои хора става дума. Началото на този род може да се търси в първата половина на XVIII век.

Докъм своята 40-45-годишнина Илия Гърланът и жена му Кироица, и двамата от Поликрайще, нямали деца. След това обаче за година и половина – две им се родили двама сина – Киро и Илия. Понеже къщата на семейството била в центъра, отивайки за вода на близката чешма „Балтейка“ в дола, майка им ги водела със себе си. Като я виждали, жените й казвали: „Како Кироице, дълго време нямахте деца, но сега ви се родиха двама, да ви са живи и здрави.“ А тя им отговаряла: „Не Боже поможи от грозде, че от гориди“, сиреч: „Не Бог да помага, когато имаш деца, а когато те са дошли късно“. От тази приказка им излязъл прякорът „Горидите“ (неузряло навреме грозде, което оставяли да узрее и го берели късно през есента, когато сланата вече го е осланила или като баберка за резачите).

Родът „Горидкови“

Старото име полека-лека било забравено и се възприело новото. Гърланите потънали в мрака на историята и тяхното място заели Горидите. От първите – Киро и Илия (закъснелите деца на Илия Гърлана) тръгнали два клона на новия род. По-големият син Киро Илиев Горидков се отделил от баща си, купил си дворно място в местността „Ръта“ в източната част на Поликрайще и си посторил къща в него. Какво е станало по-нататък с него и наследниците му, не е ясно. Следите им се губят. Спазвайки обичая по-малкият син Илия Илиев Горидков останал да гледа родителите си и работил нивите на баща си. Оженил се и му се родил син Киро Илиев Горидков (представител на второто поколение на новия род и съименник на изгубения му за историята чичо), който наследил дома, останал от деди и прадеди и техния занаят – земеделието. От брака си имал син Илия Киров Горидков (трето коляно). И той се прехранвал с поминъка на баща си. Родили му се двама сина Ангел и Бочо (четвърто поколение). С рода на първия, жив и здрав и до ден днешен няма да се занимаваме, защото се отклонява от нашето повествование. Интересно е да се отбележи само, че две от децата на внука му Георги Петров Горидков приемат неговата фамилия, а четири – тази на жена му (на майка си) Куна Минчева Млеченкова, понеже той отива гледач (преведен зет). Вероятно зетят Георги Горидков и бабалъкът му Минчо Млеченков са се разбрали за това, за да запазят и двете фамилии. Такава традиция е съществувала през XIX и началото на XX век.

Родът „Бочеви“

Бочо Илиев Горидков, по-малкият син на третия Илия Горидков става родоначалник на нов род – „Бочеви“. Другият важен момент в неговия живот е, че той е първият Горидков, който се издигнал. През 1897 г. е кмет на Поликрайще. Независимо, че това е за кратко и през споменатата година тук се сменят четирима градоначалници, в края на XIX и началото на XX век да застане човек начело на едно от най-богатите и важни селища на България е трябвало да има неоспорими лични качества, а не както днес в потайна нощна доба да подкупва и изнудва „избирателите“ си. Запазени са документи, които сочат, че той взел важни и общественозначими решения в полза на населението и на неговото просвещение. Имал четирима сина: Цвятко, Георги, Никола и Илия и две дъщери: Маринка и Руса. Бочо Горидков предоставя възможност на единия от синовете си – Никола, който след това се утвърждава като видна фигура в историята на Поликрайще, да се образова. Именно той и наследниците му сменят фамилното си име и възприемат неговото като такова – „Бочев“.

Никола Бочев

Никола Бочев е първият представител на интелигенцията от това потекло. В периода 1900 – 1926 той е учител, а през годините 1901 — 1906, 1912/1913: до февруари 1913, 1914/1915: до февруари 1915 – и Главен учител в училището в Поликрайще. От Летописната му книга разбираме, че през 1898/1899 той все още не е бил на работа тук, а от 1900/1901 вече е учител трета степен с годишна заплата 1140 лв. За учебната 1899/1900 липсва информация.

Макар че официално Никола Бочев запазва фамилното си име Горидков, навсякъде той е записан в Летописната и Протоколните книги на училището с бащиното си име „Бочев“ и по същество става инициатор на въвеждането му като фамилно за дъщеря си, сина си и за неговите дъщери.

Роден е през 1877 г. в Поликрайще. Със своя живот и дело той се нарежда до една плеада от талантливи личности и видни интелектуалци, за които е било привилегия, щастие, чест и гордост да работят за училището на Поликрайще. Много от тях са се издигнали на върха на нашето общество и са оставили трайни следи в културата на България и в нейното образователно дело. Най-изтъкнатите измежду тях са: първопроходецът и първият учител тук свещеник Георги Маринов Полуганов; основателят на две училища – в Калтинец и Полско Косово хаджи Еню Дачев Еневски; главните учители: Костадин Трифонов Каранешев (1879/1880 и 1885/1886) от Хотница – опълченец, организатор на вечерни училища, благотворителни дружества и читалища; Милчо Лалев Шипков (1889/1890) от Шипка – изтъкнат музикален педагог, създател на първия хор в Поликрайще и на едно от първите у нас музикални дружества – “Емануил Манолов” в Габрово; Никифор Христов Никифоров (1892/1893) – основател на най-престижното училище “Христо Никифоров” в Ловеч, носещо името на баща му, представители на рода на когото достигат най-високи управленски постове в българската държава; Йордан Христов Кулелиев (1899/1900 и 1907/1908) – най-изявеният краевед, с когото Велико Търново заслужено се гордее, редактор и сътрудник на редица вестници и списания; дякон Васил Попиванов Удварев (1908, 1915: от март до 28 септември, 1918: от 4 юни до 13 август) от Поликрайще – иконом, издигнал огромния храм „Св. Йоан Рилски“ в Калтинец; Николайда Цанева (1915/1916: от 28 септември 1915, 1916/1917, 1917/1918, 1918/1919: от 13 август до 29 декември 1918) от Търново – извършила подвиг, стояла начело на училището и водила учебен процес на 12 паралелки със 700 ученика само с още пет учителки, докато мъжете-учители са изпълнявали отечествения си дълг по фронтовете; учителите Евстатий Сумпаров (1895/1896) – един от най-добрите актьори на Разград и България, играл заедно с непостижимия театрал и журналист Григор Попов; Никола Попгеоргиев Маринов (1896/1897) – родом от Поликрайще, един от най-високообразованите българи на границата между XIX XX век, завършил Петропавловската духовна семинария – най-висшето училище у нас след Освобождението, протойерей, поручик, командвал кавалерийски ескадрон по фронтовете, учредил Деня на героите на Поликрайще, издействал държавни пенсии за вдовиците и сираците от войните лично от Н.В. цар Борис III; Костадин Николаев Удварев (1897 – 1904) от Поликрайще – свещеноиконом, бележит композитор на църковна музика; Бончо Бочев (1923 – 1933) – основоположник на детското хоровото пеене, музикален педагог, създател и диригент на световноизвестния хор „Бодра смяна“, народен артист, лауреат на Димитровска награда – I степен, носител на Орден „Георги Димитров“ и Герой на социалистическия труд (неговият син); Трифонка Романова Попниколова (1960 – 1989) от Сломер – учителка по български език и литература, една от инициаторките на писателските срещи и четения в Поликрайще, създателка на един от най-добрите в България кръжоци „Художествено слово“, видна общественичка, автор, режисьор и постановчик на възстановки на народни обичаи, най-забележителната от които е „Изпращане на гурбет“; изключителните директори на Прогимназията: Досю Пенчев Койчев (1914 – 1916) от Дряново – автор на поредица от учебници и книги; Цвятко Гърдев (1919 – 1924), Трифон Караилиев (1927 – 1944), Георги Коларов (1944 – 1958) и Никола Попниколов (1959 – 1987) Поликрайще – извел училището до неговия връх и превърнал го в едно от най-организираните и образцови средища на образованието в България.

През 1912 година в Поликрайще е открита средищна Прогимназия, в която учат и ученици от Мургазлий, Сергювец и Темниско и учебната година е приравнена с градската, за което безспорно заслуга има и Никола Бочев. Както почти един милион българи и той е мобилизиран на фронта и се сражава за националното ни обединение (1912 – 1913, 1915 – 1918). Председател на читалище „Развитие“ (1900 – 1914) и изтъкнат театрален деец. Той е твърде колоритна личност. Запомнен е с това, че имал първия телефон в Поликрайще. В определени дни от седмицата класните ръководители водели своите ученици до пощата, откъдето те разговаряли с него. Тогава това било сензационно събитие. След 1926 г. основава фирма и се занимава с търговия с дървен материал. За киното в двора на Кънчо Бундев подарява два кубика дъски за направа на пейките за зрителите. През 1954 г. се преселва в по-добрия свят, защото не може да приеме колективизацията и насилственото отнемане на всичко, което е постигнал с десетилетия труд.

Никола Бочев се жени три пъти. Първата му жена – Рада Петрова Попова от Драганово е майка и на трите му деца – Бончо, Йончо и Мария, всички с фамилията Бочеви. Йончо почива съвсем млад. За него има запазен документ като ученик от 1914 г. Никола дава високо образование на Бончо и Мария, които стават прогимназиални учители в Поликрайще през 1923 г. и преподават тук съответно до 1933 и 1939 г. През 1931 г. Мария се омъжва за Стойно Григоров от Полски Сеновец, учител в Поликрайще от 1929 г. и приема неговото фамилно име.

Втората и третата съпруги на Никола Бочев Славка Бочева и Евгения Петрова Бочева (от Варна) са учителки в Прогимназията в Поликрайще. Доведената му от Евгения дъщеря Здравка Куманова завършва френска филология в Софийския университет и детска учителка в Поликрайще и учителка по френски в Горна Оряховица. Нейният съпругът Димитър Николов (родом от Босилеград) има специалност биология и география също от Софийския университет. Той е учител в Харманли и Горна Оряховица, библиотекар, читалищен и театрален деец в Поликрайще. Техният син Спасимир Николов е професор по анатомия и зам.-ректор на Медицинския университет „Проф. д-р Параскев Стоянов“ – Варна, цигулар, автор на учебници по ембриология и анатомия за университета. Дъщеря им Евгения Николова е инженер, учител в техникум „Сергей Миронович Киров” и главен асистент в Технически колеж към Технически университет – София, автор на учебници по силнотокова електротехника и експерт към Министерство на образованието и науката.

Враждата между Поликрайще и Драганово за Бончо Бочев

В годините, когато Бончо Бочев и „Бодра смяна“ бяха на върха на славата си, се развихри непримирима вражда между Поликрайще и Драганово заради него. Както в древна Елада седем селища (Йос, Колофон, Саламин, Хиос, Смирна, Атина и Спарта) са си опорвали честта да бъдат родно място на Омир, така и при нас се разбушуваха страстите и срещнеха ли се поликрайщчанин и драгановчанин, почваха да се карат за Бончо.

Каква е историята? Майката на Бончо е от Драганово, а баща му – от Поликрайще. На 1 декември 1899 г. тя си тръгнала с каруцата и родила Бончо в нея. Къде точно, не се знае. Дали това е било, когато току-що е напускала Поликрайще или когато е влизала в Драганово, днес никой не може да каже. Може да е станало и близо до или в Мургазлий (днес Янтра), което е почти на средата на пътя между тях, но от Янтра мълчат и не се включват в битката. Явно не ще да е там или те не знаят и не могат да оценят кой е Бончо Бочев. Иначе щяхме да имаме война между две велики сили и една по-малка. Понеже било зима и студ, очевидно детето не е можело да се разхожда по пътищата без причина и Бончо е записан в общината в Драганово. На това се основава тяхната претенция. Така пише и в официалните му биографии, но това, че днес задължително децата се раждат в болниците в градовете не означава, че са оттам. Нас в Поликрайще никак не ни интересува какво пише в някаква книга в Драганово. Бончо е наш. Той самият го е доказал, той сочи Поликрайще като свое родно място, той е тук учител, тук прави своя хор, тук разкарва кобилата с натоварената с дървен материал каруца, тук се евакуира при бомбандировките, тук идва с хора си не един път, а нито един в Драганово, на своите концерти кани наша делегация и тя заема най-представителната ложа, в която иначе са министрите от Правителството, държавният глава и другари от ЦК. По време на тържествения концерт на 6 февруари 1968 г. в София по повод на 20-годишнината от основаването на хора Бочев лично се обръща към ложата, в която е делегацията от Поликрайще и заявява: „Тази песен е поздрав за моите най-скъпи гости от родното ми село.” (Аз Георги Николов Георгиев бях там с татко – директора на Прогимназията Никола Попниколов и съм свидетел на това.) Той е идвал и в училище, и вкъщи при татко и го е заявявал многократно. Край на разправията. Спорът приключи. Бончо е наш.

Разбира се, ако сме разумни, и Драганово има законно основание да се гордее с неговата личност, защото той е един от колосите на България и майка му е оттам. Само че самият Бончо счита, че е от Поликрайще. Само че днес Поликрайще тачи Бончо, а Драганово едва ли си спомня за него, освен няколко интелигентни хора. И Драганово да направи нещо за него, ако го иска сред своите видни личности.

Но Горна Оряховица няма нищо общо с Лиляна Бочева и не може да има никакви претенции към нея, единствено защото била родена там. Няма, защото Горна Оряховица не знае за Лиляна, не се интересува и не е направила нищо за нея. Лиляна (Лилето) си е само наша!

Реформите на султаните Махмуд II и Абдул Меджид I и на Великия везир Мустафа Решид паша. Епохата на Танзимата

Тридесетият султан на Османската империя Махмуд II (1808 – 1839) влиза в историята като един от най-големите реформатори. Той се справя с кърджалийството, унищожава еничарския корпус, премахва тимарската система, учредява Министерски съвет на мястото на Дивана, създава армия по европейски образец, прави промени в администрацията и в данъчното облагане. Неговият син султан Абдул Меджид I (1839 – 1861) продължава и задълбочава преобразованията. Управлението му е известно като Епохата на Танзимата (реорганизацията). Той издава Гюлханския хатишериф (1839) и Хатихумаюма (1856), прокламиращи равноправие на всички поданици на империята, независимо от тяхната националност и вероизповедание, свобода на религията, гарантиране неприкосновеността на живота, честта и имуществото им, право на съдебен процес на основата на закона, недопускащ наказание без присъда, справедливо разпределение и събиране на данъците, включващо и отмяна на илтизама – системата на откупуване на данъците и др. Архитект на всичко това е Мустафа Решид паша – шест пъти Велик везир на Империята.

По разпореждане на най-висшата власт са извършени пълни описи на поданиците на Империята, на тяхната собственост, стопанствата им и на данъците, които дължат на държавата. Това има пряко отношение към нас и настоящото повествование. Информацията за мюсюлманите е била нужна за военната реформа и за изграждането на новата армия, а за мюсюлманите, християните и другите вероизповедания – за формирането на държавния бюджет. Султан Махмуд II предприема обиколка из европейските си провинции и на 18 май 1837 г. посещава Поликрайще на път от Русчук (Русе) за Търново. Султан Абдул Меджид I прави същото, само че в обратна посока. Той е Поликрайще на 19 май 1846 г., движейки се от Търново за Русчук. И двамата са придружени от огромни свити от по повече от 1500 висши османски сановници. Целта им е да се запознаят с резултатите от своите реформи на място и да се срещнат с християнските си поданици.

Говорят документите: Стопанската дейност на Илия Кирооглу според Теметтуатския дефтер (Подробния османски регистър) за Поликрайще за 1844-1845 г.

Именно с оглед на гореказаното разполагаме с абсолютно Подробен османски регистър (Теметтуатски дефтер) на домакинствата (ханетата) в Поликрайще за 1844-1845 г. Той съдържа имената само на мъжете – главите на семействата, тяхното бащино име и/или прякор, братята им и пълнолетните им синове, които плащат данъци, занятието на всеки един, точната сума на различните видове данъци (джизие, плащан само от християните – висша, средна или освободени по болест или старост), дребен (овце и кози – дойни и ялови, и агнета) и едър добитък (биволици, крави – дойни и ялови, волове и малачета), коне (бергири – недресирани коне), кобили (и бременни), магарета, свине, обработваеми ниви, лозя, ливади, бостани, овощни и черничеви градини в дюнюми (приблизително в декари) и посевите (ечемик, просо, царевица, чавдар (ръж)), които отглеждат, приходи и пр.

Под номер 71 в регистъра е записан: с бащино име – Кирооглу; лично име – Илия; категория – земеделец; вергия (данък) – 183; десятък пшеница киле – 12 (480 кг), (т.е. произвели са 4 800 кг или към 5 тона пшеница), стойност – 6, сума гроша – 72; десятък ечемик киле – 4 (160 кг, произвели са 1 600 кг, около тон и половина), стойност – 3, сума гроша – 16; просо – 1 киле, сума гроша – 4; бедел, десятък грозде дюнюм (декар) – 6, стойност – 3, сума гроша – 18; общ десятък за 1844 г. – 110 гроша, стойност зиджрие – пари – 3,5, зиджрие – 21; дребен рогат добитък брой – 27, стойност – 6, обща такса дребен рогат добитък гроша – 4,2, всичко гроша – 135,2; категория джизие – висша (т.е. състоятелен); обработваеми ниви в дюнюми – 72; приход за 1844 г. – 828 гроша; предвиден приход за 1845 г. – 940 гроша; общ приход от нивите – 1768 гроша; лозе дюнюм – 6; приход за 1844 г. – 240; приход за 1845 г. – 360; общ приход от лозе гроша – 600; ливада дюнюм – 4; приход за 1844 г. – 40; предвиден приход за 1845 г. – 40; общ приход от ливада гроша – 80; дойни овце брой – 23; приход за 1844 г. – 90; предводен приход за 1845 г. – 138; общ приход от дойни овце гроша – 228; ялови овце брой – 5; приход от ялови овце за 1844 г. – 12; предвиден приход от ялови овце за 1845 г. –  15; общ приход от ялови овце – 27; агнета – 5; имали са едно женско малаче; имали са кобила – 1; волове за впряг чифт – 1; целият им приход гроша – 1352; има брат Ангел, който живее в същото домакинство (хане); джизие категория – средна; занимание – прислуга; приход от занимание гроша – 350; целият приход на домакинството гроша – 1702. Общият приход на цялото село (142 ханета) е 136 003 гроша. Документът е заверен от трима свидетели с един пръстов отпечатък, с печат на селото на османотурски с надпис село Поликрайще 1834 г. от кмета Васил син на Марин и със собствения печат на български на Йован син на Христо, 1844 г.

Домакинството на Илия Кирооглу (Киров Горидков) принадлежи към категорията на най-богатите и следователно на най-влиятелните хора в Поликрайще. По-състоятелни са само няколко души с по-голям общ приход.

С други думи Никола Бочев, Бончо Бочев и Лиляна Бочева произхождат от един от старите родове на Поликрайще и съвсем не е случайно, че Бочо Горидков е станал кмет, след като баща му е толкова заможен.

Преданията срещу документите

Данните за родовете „Гърланови“ и „Горидкови“, представени в началото на разказа, са въз основа на изследването на проф. Манол Млеченков. То е направено по спомените на неговия дядо Димитър Георгиев Млеченков – син на Георги Петров Горидков и Куна Минчева Млеченкова, получил фамилното си име от майка си, за което говорихме по-горе.

Какво знаем още? Лиляна Бочева е родена през 1924, баща й – Бончо Бочев – през 1899 (разлика 25 г.), а дядо й Никола Бочев – през 1877 (разлика 22, съответно 47 г.). За останалите техни предшественици не разполагаме със сведения, но може да приемем, че поколенията им се редуват на всеки 25-30 г. И така, Бочо Илиев Горидков и по-големият му брат Ангел трябва да са били родени около 1850, баща им Илия Киров Горидков – около 1820, дядо им Киро – към 1790, прадядо им Илия и неговият брат Киро (първите „Горидкови“ – „Горидите“) – около 1760, а Илия „Гърланът“ – към 1720 г.

По нашите приблизителни оценки през 1844 – 1845 г. Илия Кирооглу би следвало да е бил около 25 годишен и вече би могъл да е глава на семейството. Баща му Киро ще да е бил тогава на 55 г. и малко трудно би отстъпал властта на сина си толкова млад (освен ако нещо лошо не се е случило с него междувременно), но ако и двамата са с по 5-10 години по-възрастни (при условие, че са родени съответно първият към 1810-1815, а вторият към 1780-1785, което е напълно възможно), нещата идват съвсем на мястото си. С други думи казаното в преданието се покрива със записаното в теметтуата. Османският документ доказва, че такива хора действително са съществували и вероятно през 1844 – 1845 г. Илия Кирооглу е бил на около 25-30 г. И така, докъм рожденната дата на Киро 1790 сметката ни е долу-горе вярна. Но след това тя се отдалечава от данните на проф. Млеченков, който сочи 1740-1750 за година за появата на рода Гърланови. Според нас той е по-стар.

Целесъобразно е да направим и следния коментар. Това, което прави впечатление е, че прякорът „Горидите“ не е посочен в описа, а е дадено бащиното име на Илия Кирооглу. Между впрочем така е при почти всички (общо 142 глави на домакинства), с няколко изключения, където прозвището е също вписано. Излиза, че около 1844 – 1845 г. прякорите (макар че сигурно почти всички са имали такива) не са се възприемали като фамилни или родови имена. Сега ги проектираме с обратна дата и си мислим, че и преди 150 или 200 г. е било същото, но това очевидно не отговаря на истината. Въвеждането им като такива вероятно е станало чак след Освобождението или непосредствено преди него. Първият Горидков, чието име досега сме открили в документ, е кметът Бочо Горидков.

Най-малката хористка

По спомените на Георги Попниколов, Пауна Каралакова, Йордана Попгеоргиева, Мария и Христо Симеонови, проф. д-р Ангел Симеонов (личен лекар на Георги Димитров, Герой на социалистическия труд, близък приятел на Бончо Бочев), на нейните съученици Здравка Петрова Кумчева (родена Удварева, която през тази година навършва 100 години), Никола Кушев (председател на ПАК „Горна Оряховица“, Герой на социалистическия труд), Мариола Карапенчева (родена Бундева), Лиляна Бочева навсякъде е била с баща си. Той я е вземал в часовете си по пеене, в читалището, в сладкарниците и в магазините. Децата особено се радвали, когато дойдело малкото момиченце, говорели си с него, играели си и му показвали своите книжки, рисунки и тетрадки, и то самото се чувствало гордо, бидейки обект на всеобщо внимание, и нетърпеливо искало от баща си пак да отидат в „Голямото училище“. От 100 години в Поликрайще „Голямото училище“ е символ на науката и на неговия напредък. Самото му име „Голямото училище“ се произнася с особено уважение и страхопочитание, и на него се натъртва, за да се подчертае значимостта му. Всеки, който е учил в него, чак до средата на XX век, че и до по-късно се приемаше като високообразован, знаещ и много начетен човек. Изразът: „Учи в Голямото училище“ означаваше „Учи голямата наука, знаещ, учен човек“. Поликрайще имаше много училища, но само за „Голямото училище“ се говореше с особено чувство и с преклонение, като за нещо много велико и върховно наше общо достояние. Учителите в „Голямото училище“ бяха с репутация, която многократно надминава тази на днешните професори и те изглеждат бледи сенки на онези наистина велики дейци на просвещението от миналото.

С особено голяма гордост за Лиляна Бочева приказваше съседката ни Мариола Карапенчева (Бундева), която играла с нея още откак се помни и винаги подчертаваше, че са набори. Така тя изтъкваше собствената си значимост: „Вижте коя е моята другарка. И аз съм голям човек като нея“. А вуйната на татко Пауна (Наполеона) Каралакова измежду всички поликрайщчани най-много беше посещавала концертите на „Бодра смяна“, на които я водели чичо й проф. Ангел Симеонов и стринка й в София. Тя говореше с най-голямо преклонение за дядо си – опълченеца Пеню Симеонов, сражавал се на Шипка, за свекъра си Георги Каралаков, геройски загинал в Първата световна война, за баща му – дядо Денко Каралаков и неговия „Вечен календар“, с който предсказвал бъдещето, за чичо си, за Бончо Бочев и за Лиляна Бочева.

Нашият дядо Георги Попниколов разказваше, че Лиляна е идвала с татко си в неговата питиепродавница и сладкарница в центъра на Поликрайще при срещите му с поликрайшките газди, дошли си от гурбет от „горе“ (от Виена, Братислава и Будапеща), когато те му дават парични дарения за неговия детски оркестър с устни хармонички и по-късно за хоровата му дейност в София. Лиляна е на първите му репетиции с ученическия хор, който той създава в поликрайшкото училище. Тя е и неговата най-малка хористка, която приглася с тъничкия си гласец на каките и батковците си. Неотдавна Ива Георгиева, докторант към Българската академия на науките установи от публикация на самия Бочев в списанието „Музикално възпитание“ от 1938 г., че той е поставил началото на първия си хор в Поликрайще през 1926, а не както досега се приемаше през 1929 г. Това означава, че Лиляна, едва проходила и все още учеща се да казва първите си думи, вече е била една от хористките. Така, че няма защо да се чудим с какъв плам тя след това водеше десетилетия наред „Бодра смяна“ към върховете на музикалното изкуство по световните сцени.

Поликрайшките градинари – спомоществователи на българското детско хорово пеене

В началните години на своята диригентска работа още като прогимназиален учител в Поликрайще Бончо Бочев е подкрепен от цялата общественост. Поликрайшките градинари купуват устните хармонички на първия му оркестър и плащат пътуванията на поликрайшкия ученически хор. В последствие, когато прави началните си и най-трудни стъпки в София, Бончо Бочев отново многократно се обръща към тях. Те дават щедри волни пожертвования, за да финансират хоровата му дейност в София. По този начин поликрайщчани са спомоществователи на българското детско хорово пеене (и на софийската музикална култура) и в голяма степен успехът му се дължи на техния неуморен труд в градините на Австрия, Унгария и Словакия. Българското детско хорово пеене именно намира най-голяма поддръжка тук, укрепва и се развива на базата на тяхната помощ и в последствие вече получава и мощна държавна подкрепа. Особено големи са паричните дарения и следва да се помнят имената на газдите: Трифон Байчев и Цвятко Джонгов от Братислава, Цвятко Касаков и Георги Нейков от Виена, Константин Мъглов, Георги, Никола и Христо Цвяткови Попгеоргиеви от Будапеща. Същевременно Бончо Бочев получава безрезервна подкрепа и от Поликрайшкото градинарско дружество „Сила“ (създадено през 1929 г.), от учредителите му Христо Тодоранов, Иларион Тодоранов, протойерей Никола Попгеоргиев, Къню Новаков, от Председателя му Кръстю Бундев и от неговия клон в Будапеща в лицето на Петър Хаджипетков (Краля на българите в Унгария), Константин Мъглов, Цвятко Гърдев, от Земеделската задруга с председател Марин Попхристов, от Поликрайшкото браншово търговско питиепродавско сдружение при Варненската търговско-индустриална камара и члена на Управителния му съвет Георги Попниколов, от Кредитната кооперация „Солидарност“ (Поликрайшката популярна банка) и лично от нейния създател протойерей Никола Попгеоргиев (който, за да я учреди ипотекира целия си имот: къщата, сладкарницата, нивите и добитъка през 1919 г.) Цялата поликрайшка общественост: църквата „Св. Вмчца Марина“ (протойерей Никола Попгеоргиев и свещеник Иван Удварев), Прогимназията (директорът Трифон Караилиев и всички учители), началните и професионалните училища, читалището и обществените организации (Българският червен кръст, Дружеството за закрила на децата – клонове Поликрайще и др.) оценява неговата дейност и стои зад него.

Впрочем благодарение на поликрайшките градинари и главният учител тук през 1888-1889 г. Милчо Шипков (създателят на първия ученически хор тук) получава своето музикално образование в Прага. След завръщането си през 1904 г. възражда Първото гражданско Музикално дружество в Габрово „Струна“ (учредено през 1898 г.) под името Музикалното дружество „Емануил Манолов“, което изнася и театрални представления. Милчо Шипков е и диригент на оркестъра към него. В този смисъл Поликрайще е спомоществовател на габровската музикална и театрална общност. С дейността на Милчо Шипков впоследствие в Русе като учител в мъжката и девическата гимназии, който не прекъсва връзките си с нашите градинари и продължава да получава тяхната финансова подкрепа, Поликрайще е спомоществовател и на русенския музикален и културен живот.

Бончо и Лиляна Бочеви – артисти в поликрайшкия театър

Театърът в Поликрайще се ражда на 13 ноември 1896 г. (ст.ст.), а бащите му са учителите в Поликраишкото първоначално народно училище: Тодор Георгиев Арнаудов от Златарица (главен учител), Руси Юрданов от Елена, Христо Попов от Долна Оряховица, свещеник Никола Попгеоргиев Маринов от Поликрайще (който през учебната 1896/1897 г. преподава български език и четене на I б) и V отделение), Борис Съббев Молдованов от Дряново, Марин Иванов и Генчо Стайков. На извънредно заседание на Учителския съвет главният учител предлага да се даде театрално представление преди Рождество Христово с цел да се купят от продадените билети книги, вестници и списания за училището. Първите две представления се провеждат на 6 и 8 декември с.г.

В периода от 1923 до 1932 г. публиката тук се радва на пиесите: „Али Баба и четиридесетте разбойника“, „Змейова сватба“, „Снежанка и седемте джуджета“ и на оперетата „Иванов Павел”, поставени от Бончо Бочев. В поликрайшкия театър се играят и спектаклите „Балканска комедия“, „Боряна“, „Индже войвода“, „Към пропаст“ от Иван Вазов, „Наймичка“ (слугиня) от Тарас Шевченко, „Народен враг“ от Ибсен, „Пленникът от Трикери“, „Хан Татар“, „Червената метла“ и редица други. Артисти са директорът на Прогимназията Трифон Караилиев и учителите Атанас Караилиев, Георги Аврамов, Георги Коларов, Иларион Тодоранов, Кина Цанева, Ружа Костова, Цвятко Гърдев и др. Бончо Бочев играе най-дейно в постановките заедно със своя голям приятел с д-р Ангел Симеонов, завършил медицина в Грац, по това време общински лекар в Поликрайще. Включват се и ученици. Заедно с баща си е винаги Лиляна. На нея също са й давали роли и тя е най-малката артистка на Поликрайще. През тези години театралните представления се дават на втория етаж на Прогимназията, на който специално за целта е направена сцена и помещение за артистите и техния реквизит. Тя гледа към една от класните стаи, където се разполага публиката. Запазени са голям брой снимки от тези забележителни културни събития в Поликрайще, на които артистите – директор, учители и ученици са облечени в сценични костюми, гримирани, маскирани като своите герои. Запечатан е прекрасен спомен от театрално представление в „Голямото училище“ (Прогимназията), където Лиляна е редом с баща си с много хубава бяла шапчица.

Бончо Бочев и Лиляна – търговци на дървен материал

Бончо Бочев е уважаван и обичан в Поликрайще, защото макар и прогимназиален учител, а по-късно – известен диригент и ръководител и основател през 1939 г. на най-добрия детски хор в София „Хора на софийските славейчета”, приближен на Двореца, преподавател по музика и пеене на престолонаследника княз Симеон и на сестра му Мария-Луиза, през летните ваканции той работи и помага на баща си. Прекарва с коня и каруцата дървен материал по къщите от склада към фирмата на Никола Бочев, който се е намирал в западния квартал на Поликрайще, недалеч от Прогимназията, където сега са дворовете и къщите на Наташа Симеонова (с паметната плоча на Бончо Бочев), Тодор Киров, Марин Бундев, Ани Бундева, Пенка Кушева, Христо Цвятков и Стефка Няголова. Цялото голямо семейство на Никола Бочев работи в склада. Евгения Николова – внучка на третата му съпруга Евгения Бочева ни предостави оригинални фамилни фотографии. На тях Бончо, Лиляна, Румяна, нейната майка Здравка Куманова и баща Димитър Николов, самата тя и брат й Спасимир Николов са се снимали в склада на Бочеви. Това е забележителна и неизвестна страница от биографията на големите музиканти и диригенти.

Бомбардировките в София. Бончо Бочев и Лиляна – евакуирани в Поликрайще

След разрушителните атаки на англоамериканските летящи крепости на 14 и 24 ноември, 10, 20 („Черният Никулден“) и 30 декември 1943, 4, 10 (най-тежката нощно-дневна бомбардировка, като само в дневната участват два американски бомбардировъчни полка Б-24 и Б-17 „Флаинг Фортес“ („Летящи крепости“) – около 220 бомбардировача и 110 изтребителя „Лайтнинг“, общо 330 самолета), 24 януари, 16, 17, 18, 19, 24, 29, 30 март и 17 април 1944 г. София е срината. Загинали, починали от раните си и безследно изчезнали – 4208 убити, починали от рани и безследно изчезнали и 4744 тежко ранени. Разрушени само в София са 12 657 граждански обществени и жилищни сгради увредените в една или друга степен са много пъти повече. Българската противовъздушна отбрана сваля над 100 самолета. Противникът губи 159 убити членове на екипажи и 329 летци – пленени. В защита на небето над столицата загиват 24-ма български летци, между които поручик Димитър Списаревски и немският летец капитан Герхарт Вегел. София се изнася. Кой откъдето дошъл.

В Поликрайще се завръщат Бончо Бочев и Лиляна, пристигат студентите Димитър Генков (последна година право, впоследствие загинал като партизанин), Филип Кушев (медицина, по-късно най-способният директор на болницата в Перник), известен като Мазара заради певческите му дарби на името на известния български оперен певец Тодор Мазаров, живял в Италия, д-р Ана Симеонова – Лазар Станева (стоматолог, завършила в Грац), всяка седмица пристига д-р Ангел Симеонов, в това време началник на вътрешното отделение на Кооперативната болница в Павликени, гимназистите Трифон Даскалов (ръководител на организацията „Български национални легиони“), много градинари от Будапеща, Братислава и Виена поради вероятността от преминаване на Източния фронт оттам.

През втората световна война Железопътният полк (днес Висшето транспортно училище „Тодор Каблешлов“) от Ксанти е евакуиран в Поликрайще. Тук в разглеждания период действа и едно от най-важните военни летища, от което се води борба със съветските подводници, с англо-американските бомбандировачи и с противодържавни елементи.

В резултат на тези събития населението цивилно и военно на Поликрайще почти се удвоява и точно през войната то преживява разцвет. Голямото струпване на интелигенти хора – евакуирани, студенти, учители с най-различни специалности, ученици от гимназиите, изключително образовани свещенослужители и военни (офицери по железопътния транспорт и военни пилоти) води до рязко издигане на културното равнище на народа. Непрекъснато се организират вечеринки, театрални представления, изложби, състезания по готварство, литературни четения, сказки, концерти. Полето за музикална дейност на Бончо Бочев е неизчерпаемо. Двамата с кмета Минчо Минчев много си допадат и заедно свирят с цигулките.

Посещението на Ансамбъла за песни и танци на Московския градски дворец на пионерите в Поликрайще. Хроника на събитията по повестта на Виталий Голдман „Защитавайте се“, Повест за Гоша и Малаша, Москва

„Отстоять себя“ Повесть о Гоше и Малаше, Виталий Гольдман, Москва, Извадки

Превод от руски проф. д-р Георги Николов Георгиев и д-р Марияна Николова Георгиева

…. В Поликраище той (бел. прев. Коля Кабанов – оркестрант от ансанбъла) също се включи в пионерския мини-запой, затова Гоша и приятелите му отчасти можеха да хвърлят греховете си върху него. Но само в душата си. Коля Кабанов след напускането на ансамбъла бързо се пропи…

(Бел. прев. В Поликрайще домакините напиват част от гостите си до безпаметност „За дружбу!“, за голям срам на ръководителя на Ансамбъла проф. Владимир Сергеевич Локтев, който е придружен и от поета Виктор Крючков – официален представител на ЦК на ВЛКСМ (Централния комитет на Всесъюзния Ленински комунистически съюз на младежта) – на съветския комсомол, т.е. от най-висш представител на съветската власт и дейността му най-строго се следи. Проф. Владимир Локтев издава забрани за пиене и за безконтролно разхождане из Поликрайще, но изпуска опеката над част от членовете на оркестъра и се налага на другия ден да провежда назидателно събрание, за да въведе ред, което обаче не дава никакъв резултат. Свободата в Поликрайще е толкова сладка!)

Глава 4 Уляна

По жълтите павета на централния площад на София бавно се разхождаха двама доста възрастни пионери Гоша и българката Уляна Гервазова. И двамата носеха триъгълни червени вратовръзки. Минувачите ги гледаха без особен интерес и това беше така, защото Гоша ходеше накуцвайки с бастун, но беше слаб и широкоплещест, а момичето беше ниско и с квадратна конструкция… Уляна много се гордееше с името си, сравнявайки го с Уляна Громова от „Младата гвардия“ на Фадеев.

Като цяло тя беше много политизирано момиче с твърди комунистически пристрастия, въпреки че баща й имаше малка пекарна и цялото производство и продажби бяха негови. По това време в България се допускаше съществуването на дребна буржоазия. Уляна запозна Гоша с родителите си и те го харесаха. Но Гоша виждаше в Уляна само приятел. В крайна сметка той беше моногамен мъж и освен Таня не виждаше никоя друга като своя съпруга. Уляна се влюби в Гоша и, разхождайки се с него из София, от време на време му купуваше доста скъпи подаръци. Веднага щом Гоша се спре до някаква витрина и погледне с интерес нещо, Уляна веднага, без да пита, тича до магазина и му купува това нещо като подарък. В крайна сметка Гоша започна да възразява и да отказва. Тогава Уляна в открит текст му каза:

– Имаме къща в Родопите. Това са планини. Мама и татко ще ни го подарят, ако след училище се оженим…

Гоша си спомни…

Именно тук (в София), на гарата, при Гоша се приближи момиче с дребен ръст и волева брадичка на смуглото лице.

Тя подаде на Гоша букет от алени рози и когато той ги пое, слисан от изумление, тя протегна към него своята малка, но твърда като желязо ръка и каза:

– Уляна. А ти как се казваш?

Гоша се представи…

Четири дни ансамбълът беше в София… Всеки ден беше изпълнен с концерти, радостни и напрегнати…

Гоша, изпълнявайки своите солови номера, леко парадираше, излизайки на сцената с бастун в едната ръка и домра (музикален струнен инструмент, считан за първообраз на руската балалайка) в другата. Изнасяли му столче. Той оставяше бастуна, с който ходеше зад гърба си, сядаше, кръстосваше крака, хващаше домрата, проверяваше леко настройката и започваше да свири с оркестъра. По правило това беше първият концерт на Н. Будашкин (първата му част) за домра и оркестър.

След този номер нашите момчета пееха, танцуваха и правеха какво ли не…

В продължение на четири дни, докато ансамбълът беше на турне в София, Уляна развеждаше Гоша по улиците и площадите на столицата и така заемаше цялото му свободно време. И това време съвсем не беше много…

Нямаше довиждане. Ансамбълът напусна София много рано. Уляна остави на Гоша телефонния си номер и той й даде своя, разбира се. Уговорили се бяха да се видят в София, преди ансамбълът да замине за Москва. А засега предстоеше вихрушка от лица, градове, пътища, главно с автобуси: Пловдив…, Търново…, Габрово…, Казанлък…, Варна…, Бургас…, Плевен…, Шипка, където Гоша изкачи 1000 стъпала, поддържан от ръцете на момчетата от двете страни, за да не бъде отнесен от вятъра по пътя към паметника на героите… И цигани, цигани, цигани – навсякъде, по пътищата, в градовете и селата, където с плакати срещаха руските деца и ги молеха да изпълнят поне една песен или танц. Беше невъзможно да се откаже. (Бел. прев. Интересно защо авторът пише за тях и къде са ги видяли. В Поликрайще и до днес няма нито един. По това време всички задължително бяха заселени, въдворени на работа и не можеха да се разхождат безконтролно. Милицията си знаеше работата. Това може да е и авторска художествена измислица.).

Ръководителят на ансамбъла Владимир Сергеевич Локтев беше приятел със същия по възраст и талант създател на българския детски хор (макар и без танцов състав и без оркестър) Бончо Бочев, който и покани ансамбъла в родното място на Бончо – в село Поликраеще (рус. Поликраеште), което всъщност трудно можеше да се нарече село, толкова беше хубаво и добре поддържано. Локтев и Бончо настаниха момчетата в частни къщи. Знаейки, че Гоша, Валерка Лукянов и Игор Недосекин са приятели, ги заведоха в едно семейство. Бащата, майката и две момичета с остър поглед бързо приготвиха вечерята. И какво само нямаше там, на тази маса. Гоша до края на живота си, дори и да би бил закаран на разстрел, не би могъл да си припомни имената на всички български ястия. Уж звучи по руски, но опитай и ще се опариш. Например „ярая чушка“ (Бел. прев. „люта чушка“, буквално „пламенно прасе“), би трябвало да е нещо като „злая свинья“ (Бел. прев. „зло прасе“). (рус. оригинал: „Например, „ярая чушка“,т.е. вроде бы „злая свинья“.“)

Наистина, домакините предупреждаваха, че е по-добре да ядете от това ястие бърканите яйца и свинското със сланината (бекона), но да не пипате чушките (лютите чушки). Но Гоша отхапа веднага от червения колбас и едва не припадна… Както казваше Тургенев (сега, разбира се, никой не си го спомня него вече), „колко хубави, колко свежи бяха розите“. Ишка Мятлев каза това, но то си остана при Тургенев. И така, след такива болезнени мисли, обилно напоени със сълзи на радост и огнена страст (не е известно на кого или какво), домакините решиха да освежат гърлото на младия домрист (Бел. прев. човек, който свири на балалайка) с халба домашнонаправена силна бира, след което Гоша дойде на себе си, а приятелите му и всички останали го наблюдаваха с интерес.

След това приятелите излязоха на разходка из селото, въпреки че Владимир Сергеевич категорично забрани на всички да се разхождат безконтролно из Поликраище, а още по-малко да пият алкохол.

В 8 часа сутринта Владимир Сергеевич свика общо събрание на ансамбъла. Без да назовава имена, той каза, че снощи членове на ансамбъла от оркестъра и балета са пили бира у домакините, разхождали са се до късно из селото и дори отишли в единственото кафене, където местни момчета също ги почерпили с бира.

– Искам, каза Владимир Сергеевич, тези момчета сами да дойдат при мен след събранието.

Гоша и приятелите му не отидоха, макар че Владимир Сергеевич през цялото време продължаваше да гледа втренчено Гоша в очите. Не му стигна куражът. Но срамът от тази постъпка остана у него за цял живот.

Поликраещи (рус. Поликраешти, Бел. прев. Руснаците са чули, запомнили и записали по този начин името. Прави впечатление, че и по време на Руско-турската война 1877-1878 г. в документите на Генералния щаб на армията то се среща точно в същата форма. Очевидно по влашки образец.) имаше свой собствен Дворец на културата, много помпозен и красив, известен още като Дом на пионерите. (Бел. прев. Очевидно става дума за сградата на ТКЗС в центъра, огромна, току-що построена през 1964 г. и официално открита на 9 септември 1964 г., месец преди събитието, възприета от съветските гости като Дворец на културата и Дворец на пионерите. Очевидно тя е била по-импозантна от техния Дворец на пионерите в Москва тогава, щом като им е направила толкова силно впечатление и е описана в повестта. Какво ли би казал авторът Виталий Голдман, ако беше видял и читалищната сграда, Прогимназията и също едва-що изграденото здание на работилницата с физкултурния салон, които не отстъпват по мащаб на сградата на ТКЗС, за която тук се говори. Тогава Поликрайще би надминало в неговите очи и Москва, и Ленинград (сега Санкт-Петербург), взети заедно.) В 10 часа сутринта тук трябваше да има голям концерт. Пред Двореца имаше обширен площад, облицован с големи сиви каменни плочи.

Един от шофьорите на нашия автобус реши да отиде по-близо до входа (Бел. прев. на нашия Дворец на културата, т.е. на сградата на ТКЗС), за да не влачи тежкия реквизит и инструментите из целия площад. След като измина 2-3 метра, автобусът проби и изпочупи плочите, и на заден ход излезе на чист терен, оставяйки след себе си пътека от намачкани плочи. Бончо Бочев гледаше на тази картина с тъга, а Владимир Сергеевич почервеня като рак. Бончо се приближи до него и видимо започна да го успокоява, но Локтев явно се чувстваше неловко.

Концертът се състоеше от две части. Първата част беше акапелно хорово пеене на българския детски хор, изцяло от момичета пионерска възраст и две-три момчета. Те изпълниха произведения от класическия репертоар и български народни песни. Диригент беше главно Бончо Бочев.

Втората част включваше изпълнение на ансамбъла на Московския градски дворец на пионерите под ръководството на В.С. Локтев, който дирижира само първия номер и последния – Хореографската сюита „Дружба“. Българската публика особено хареса закачливия, темпераментен молдовски танц „Табакеряска”. След концерта всички бързо се натовариха в автобусите и си тръгнаха. Локтев беше дал такова разпореждане. Явно го беше срам.

Когато автобусите потеглиха, Гоша видя сред тълпата на изпращачите позната набита фигура, която отчаяно махаше с червена вратовръзка над главата си.

Това беше Уляна. Не беше я домързяло да дойде от София в Поликраище, за да види Гоша. Но срещата не се състоя, тя успя само да гледа концерта и да помаха на Гоша в заминаващия автобус. Гоша я позна и успя да й помаха два-три пъти. Все пак предстоеше прощална среща в София…“

Заключителни думи

Предоставихме възможност Ви да се докоснете заедно с нас до твърде разнородни по своята същност теми: произходът на Бончо и Лиляна Бочеви и линията на техния род според запазените предания за него, разполагането им върху документална основа, базирана на османските и училищните архиви, публикувани тук за пръв път, нашите собствени спомени и тези, разказани ни от роднини и близки, както и до откритието ни, което просто ни смая– до разказа за посещението на Ансамбъла на Московския дворец на пионерите, вплетен в повест, издадена в Москва. Смятаме, че заинтригувахме всички Вас, многохилядната гвардия на по-раншните и днешните хористи на „Бодра смяна“, а и другите читатели, които стигнахте до тези редове, запознавайки се със съвършено непознати страни от миналото на рода и от битието на едни от най-великите българи на XX век – Бончо Николов Бочев и Лиляна Бончева Бочева от Поликрайще и негови „Почетни граждани“. И на това място честитим на „Бодра смяна“ голямата награда, с която я удостояваме – Почетното отличие „Бончо Николов Бочев“. Тя напълно го заслужава!

Май 1942 г., дъскорезницата и складът за дървен материал на Никола Бочев в Поликраище. От ляво надясно: прави – Лиляна Бончева Бочева (трета), Надежда Бочева (майката на Лиляна, пета), Бончо Николов Бочев (шести), Димитър Николов (зет в семейството, съпруг на Здравка, седми), Евгения Бочева (съпруга на Никола Бочев, осма), Никола Бочев Горидков (дядо на Лиляна, девети); отпред – Здравка Тодорова Николова (клекнала, дъщеря на Евгения, доведена дъщеря на Никола Бочев), Румяна Бончева Бочева (сестра на Лиляна) и Спасимир Димитров Николов (дете, син на Здравка и Димитър Николови). (Личен архив на Евгения Николова – публикува се с любезното ú съгласие).

 

 

 

 

1928 г., Поликраище. Участници в поликраишкия ученически хор на Бончо Бочев (прав на последния ред най-вдясно) и техни родители. Вляво от него Мария Бочева (сестра на Бончо Бочев), д-р Ангел Симеонов (втори), Трифон Караилиев (четвърти, директор на Прогимназията 1927-1944). (Личен архив на авторите).

 

 

 

 

 

 

1927 г. Поликраище. Участници в поликраишкия театър. В средата на първия ред Бончо Бочев с дъщеричката си Лиляна Бочева. Прави от ляво надясно:
д-р Ангел Симеонов (трети), Цвятко Гърдев (директор на Прогимназията 1919-1924), Трифон Караилиев (директор на Прогимназията 1927-1944).
(Личен архив на авторите).

 

 

 

 

 

 

 

Есента на 1979 г. Лиляна Бочева на посещение с хор „Бодра смяна“ в центъра на Поликраище разговаря със своята приятелка Мариола Карапенчева (в гръб). Вляво – Пеньо Цвятков Пенев (син на Мариола Карапенчева) – поет, журналист, главен редактор на вестниците „Октомврийска победа“ (Поликраище, 1970-1971), „Зора на комунизма“ и „Устрем“ (Горна Оряховица, 1971-1992), „Бизнес гид“ (Велико Търново, 1992-1994); „Горнооряховско слово“ (Горна Оряховица, 1995, 1996). Вдясно – Теменужка Миланова, педагогически ръководител в хор „Бодра смяна“. (Личен архив на авторите).


 

 

 

 

 

 

Текстът е основан на извадки от:

  • ИЛЮСТРОВАНА ИСТОРИЯ НА ПОЛИКРАЙЩЕ“, Том I „ПРЕЗ ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева, 2017.
  • История на родовете Горидкови и Млеченков от с. Поликраище, област Велико Търново“, Манол Млеченков, 2008.
  • Защитавайте се“, Повест за Гоша и Малаша, Виталий Голдман, Москва („Отстоять себя“ Повесть о Гоше и Малаше, Виталий Гольдман Москва)
  • Теттуатски дефтер ML.VRD.TMT.d 12691, Османски архив, Истанбул (документи) Превод от османо-турски на български Алджан Мустафа.
  • Детски хор в основното училище“, Бончо Бочев – В: Музикално възпитание, бр. 4, 5 и 6, 1938.

Автори: Никола Георгиев Попниколов, Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, д-р Марияна Николова Георгиева – Поликрайще

Все още няма отговори

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *