Мария Венцеславова е сред големите сопрани в съвременния български оперен театър. Мащабен глас, безспорна музикалност, интелигентност, красавица на сцената, артистка с присъствие и самочувствие на истинска примадона, с излъчване, изобщо с качества, каквито рядко се срещат накуп днес. Големият й формат бе за големите сцени и преди всичко за Вагнер. Но съдбата я свързала трайно с Русенската опера, на която тя отдала младостта и таланта си.

Родена е на 6 юни 1943 г. в Перник, но израства в София. През 1966 завършва Консерваторията като ученичка на професор Елена Киселова.

През 1967 година Мария е вече солистка на Русенската опера, където поема тежкия сопранов репертоар от напусналите театъра Маргарита Праматарова-Радулова, Евдокия Здравкова, Ели Кустева, Косена Кирова, от преминалата към оперетния репертоар Мими Николова. И Мария се справя. Започва веднага с най-трудните роли: Тоска, Лиза от “Дама Пика” на Чайковски, Дездемона в “Отело”, Сента в “Летящият холандец”, Аида. Всъщност, тя винаги се е хвърляла в най-дълбоките води. По-късно ще дойдат: Елизабет от “Дон Карлос”, Леонора от “Трубадур”, Амелия Грималди от “Симоне Боканегра”, Амелия от изключителната постановка на “Бал с маски” с недостижимия Ричард на Николай Здравков.

През първите си сезони Мария Венцеславова работи интензивно, натрупва оперен и концертен репертоар, подготвя се за участие в авторитетни конкурси у нас и в чужбина (Барселона, Тулуза, Хертогенбош, София).

В България се раждат и винаги са се раждали силни и звучни гласове, но малко от тях притежават особено ценното качество: изразителност. Мария го притежавала. Тя съумява с малко усилия да стигне до същността на образа и да хване публиката. Това е наистина рядка дарба, от която била осенена тази красива и интересна жена.

Второто й голямо постижение през началото на 70-те е Амелия-Мария от “Симоне Боканегра” (1973). За тази трудна и рядко изпълнявана Вердиева опера в Русе имало четири пълноценни състава солисти! Едно изобилие от прекрасни гласове и артисти, начело с невероятния Симон на Кирил Кръстев. Ролята й била доста трудна вокално, но тя я изпълнила уверено, вълнуващо и била наградена от Съюза на музикалните дейци в България. В тази роля тя постигнала едно силно вътрешно вълнение преди всичко във вокалния израз. Сценично била сдържана, екстатична, без излишни външни движения.

В края на 70-те и началото на 80-те Мария Венцеславова прави роли от различни стилове и достигна още два върха в кариерата си – Мария Десислава от едноименната опера, написана за нея от големия наш оперен автор Парашкев Хаджиев и поставена първо в Русе през 1978 година от режисьора Аврам Георгиев и диригента Ромео Райчев. В ролята на Иван Шишман бе Анастас Анастасов. “Олицетворение на вековно предание, символ на българката – горда хубавица, нравствена и умна!” – това написа за нея Розалия Бикс. И другия й голям успех – Царица Мария в мащабната суперпродукция на “Цар Калоян” в Стара Загора (диригент Ромео Райчев, режисьор Стефан Трифонов) за Оперния фестивал. Роля, за която бе наградена и която записа студийно за “Балкантон”. Мощно, матирано звучене, пределно драматично и експресивно. Ролята бе свръхтрудна и може би не се отрази много благоприятно върху гласа й. Следващите й изяви вече не били от това високо певческо качество.

Към края на кариерата си Мария се превъплъщава в няколко оперетни роли: Силва от “Царицата на чардаша”, драматична и темпераментна Сафи от “Цигански барон”, Танголита от “Бал в Савоя”, но това определено не е нейното амплоа. Силата й е във Верди, в руската класическа опера, в поредицата български героини (сред тях жертвоготовната и решителна Милкана от “Майстори” на Хаджиев, нежната Севина от “Лето 893″, а също и обичащата и дълбоко страдаща Елена от “Момчил” на Пипков през 1974).

Не бива да пропускаме и единствената й Вагнерова роля – Сента от “Летящият холандец” от 1969 г. Сента показа мащаба й като изпълнителка на Вагнер. Мощният й, издръжлив и пробивен драматичен сопран, одухотворената й сценична външност, голямата й музикалност – всичко това определи успеха на образа.

Източник: nestos.eu