Вечерта е необикновено. „Бодра смяна“ трябва да пее почти едновременно в зала „Юнион“ с около 40-минутна програма и в „Народния дом“ пред Евровизията и фестивалното жури. Седим във втората зала и недоумяваме защо „Бодра смяна“ се бави още. Предаването вече е започнало. Наближава редът на нашия хор. Изведнъж зад мен запъхтян сяда проф. Б. Попович, а малко след него и проф. Илич.

– Къде е Вукдрагович? – питам.

– Остана да слуша „Бодра смяна“. Не може да се откъсне…

След малко пристига Вукдрагович, изнемощял от тичане.

– Къде е хорът? – питам и него.

– Там – казва – в „Юнион“. Не ги пускат да слязат от сцената…

Вечерта тримата професори искат да напишат в „Златната книга“ на „Бодра смяна“ свои мисли. Б. Попович се обръща към мен и казва:

– Когато слушам „Бодра смяна“, иска ми се да плача…

– Така и напиши – казва му Бончо Бочев. – На нас това ни стига!